Анализ на тема "Защитата на националното достойнство" („Опълченците на Шипка“)


Защитата на националното достойнство в одата „Опълченците на Шипка“ на Иван Вазов

 (Интерпретативно съчинение)

Одата е включена в поетическия цикъл „Епопея на забравените“, чиято цел да възхвалява българските герои и видни дейци, които са допринесли за Освобождението. Докато във всички останали оди от цикъла героите са духовни личности или видни ръководители на въстанието, то в „Опълченците на Шипка“ възпетите са действителни участници в Руско-турската освободителна война.
В началната част на творбата Вазов изразява обидата и възмущението си от твърденията на западните държави, че не сме достойни за свободата си и тя ни е подарена даром. Още в същата част той отхвърля твърдението им и предоставя пример в своя подкрепа. Във втория фрагмент авторът описва с характерния за Вазовото творчество патос героичните боеве на върха Шипка, готовността за саможертва на отдадените патриоти и тяхното непримиримо желание за свобода.
Одата започва с неколкократно повторената анафора „нека“. Създава се усещането, че авторът сякаш се е примирил с всичките изброени хули. Според западните държави българският народ е създаден само от роби, които още теглят хомота на игото, които още носят бремето и остатъчните последици от дългогодишното робство. Като срамни моменти в нашата история са въведени примерите за Беласица, където византийците разбиват българската армия и поробват България за два века, и Батак, където турските башибозуци избиват хиляди български семейства в църквата. Последното обвинение е, че свободата ни е дадена даром от руския цар. Него именно Вазов отказва да приеме и решава да оспори в остатъка от одата.
Битката при Шипченския проход е наречена: „нещо ново, нещо славно“. Тя е доказателството, че свободата на българската нация не е подарена, а е извоювана с много смърт и героизъм. Споменът за саможертвената постъпка на българските четници ще бъде вечен, ще остане в националното самосъзнание и памет. Достойна е за сравнение със спартанската саможертва при Термопилите преди повече от 2500 години: „като Термопили славно, безгранично“. Преди да спомене самото име на мястото на битката поетът изгражда неговия образ чрез възходящата градация „едно име ново, голямо антично“, в която е употребен и оксиморон: двата контрастни епитета „ново“ и „антично“. По този начин лирическият говорител показва от една страна, че битката е скорошна, но от друга набляга, че е дори по-славна от античната битка при Термопилите. Тя е отговорът на хулителите на българската свобода. Метафората „на клеветата строшава зъбът.“ показва повече от ясно, че щом българите имат подобна история, то няма от какво да се срамуват пред обвинителите, напротив, би трябвало да се гордеят, защото са участвали във битката и са обърнали хода на войната.
Реторичното възклицание: „О, Шипка!“ между двата фрагмента е дългоочаквано. В цялата първа част авторът подготвя читателите, за да може да заяви гръмко и ясно мястото на страшните боеве.
Във втория фрагмент е описанието на самата героична битка и готовността за саможертва на българските опълченци. Техният образ контрастира рязко на този на прииждащите турски войници. Турците са наречени „гъсти орди“, сравнени са с бури и рояци, напредващи по баира безспир. Тяхното числено превъзходство е огромно, но духът им е по-слаб. Техният предводител е наречен „Сюлейман безумний“. Той повтаря непрекъснато заповедта: „Търчете! Тамо са раите!“. Турските войски не виждат героичната саможертва на българите като такава, те ги възприемат като рая, като роби. Разликата в мотивацията на двете армии е огромна. Докато турците изпълняват прости заповеди и напредват с фанатизъм и името на Аллах на уста, българите се борят не за живота си, а за свободата на родината си, за доброто на своите братя и сестри, на своите семейства и бъдещи поколения. Техният мотив е по-възвишен от този на ордите. Готовността за саможертва е изтъкната в думите: „всякой гледа само да бъде напред/ и гърди геройски на смърт да изложи,/ един враг повече мъртъв да положи. Всеки от четници мечтае да даде живота си за родината, за свободата и идеала. Мотивацията на двете армии определя и изхода на всички нападения към върха. Българите отблъскват вече „дванеисетии път“ прииждащите рояци вражески войски, които са сравнени с овци: „идат като тигри, бягат като овци“. Нападат върха с фанатичната вяра, че Аллах е велик, а българите са въстаналите роби, недостойна рая, но когато смелите опълченци не отстъпват както са очаквали поробителите дори с цената на големи загуби, бойният дух на турците се руши и те отстъпват позорно към долините. Светът в одата е вертикализиран. Въпреки историческата достоверност, местоположението на двете армии може да се тълкува и по следния начин: върхът е възвишеното пространство на свободата и героизма, към което принадлежат смелите български четници, а принизените долини, от където прииждат ордите, са робското пространство на невежеството, на душевния мрак.
Моралът на българските опълченци е висок, въпреки малкото запаси и огромното числено превъзходство на турците. Тяхната воля е да защитят върха дори с цената на живота си, затова те „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.“ От три дни продължават боевете, но подкреплението не пристига. Въпреки това те продължават да се бият с все по-високо вдигнати глави и все по-малко боеприпаси. Те се радват, че най-накрая им се удава възможността да загинат за родината си: „нищо. Те ще паднат, но честно, без страх“. Отново са сравнени с героичните спартанци. Речта на генерал Столетов вдъхва нови сили на въстаниците, които няма да се предадат, няма да се откажат от върха. Мисълта, че самият цар на Русия е поверил прохода на тях, а с прохода и себе си, и цялата война, е опияняваща. Те няма да разочароват своя освободител, нито своите сънародници, като се предадат или отстъпят. Те осъзнават, че в момента те представляват България не само в една битка, но и в цялата история, в очите на целия свят. Тяхната категорична решителност е представена най-ярко във колективния вътрешен монолог на героите: „тоя връх висок е: тя ще ни съзре,/ ако би бегали: да мрем по-добре!“.
Сравнението между двете армии отново изпъква. Българите са оприличени на канари, в които прииждащите орди, сравнени с вълни, намират своя край. Въпреки липсата на бойни запаси, техният дух е по-висок от всякога. Оръжията се чупят, но моралът остава. Идеята за саможертвата също ги опиянява: „и сладката радост до крак да измрът“. Те знаят, че техният подвиг няма да бъде забравен, защото всички българи разчитат на тях. Освен това, върхът е на високо и се създава усещането, че всички ги гледат. Това им вдъхва още повече сили, знаейки, че ще умрат пред очите на своите сънародници.
Подобно на Ботевото стихотворение „На прощаване“, в което се заявява „свобода и смърт!“, тук отново присъства мотивът за „с една смърт юнашка и с една победа“. Без смърт няма да има свобода, без смърт няма да има победа. Затова всеки един от тях е готов да жертва живота си, ако може преди това да отнеме живота на десетима от враговете: „всякой гледа само да бъде напред/ и гърди геройски на смърт да изложи“, което отново доказва тяхната абсолютна решителност/  
Възможността за бягство е заклеймена от глас от опълченците като недостойна за тях, смъртта е по-добър изход отколкото позора дори от самата мисъл за бягство. Запасите свършват и те превръщат всичко налично в оръжие дори природата. Създава се усещането, че дори тя симпатизира на бунтовниците. Дори телата на загиналите техни събратя се превръщат в оръжие срещу многобройните орди. Сякаш мъртвите продължават да се бият, от гроба искат да помогнат на своите останали шепа другари. Оксиморонът „ведно да се бият живи и умрели“ създава това внушение. При вида на мъртвите тела, политащи над тях, турците се боят от увереността и бойния дух на българите. Подробно описаната картина на битката е вълнуваща и героична. Представата, че бойците пеят песни, хвърляйки се срещу врага, кара читателите да потръпнат. Описанието на битката включва и двете метонимии: „желязото срещат с железни си гърди“, които описват срещата на куршума, на вражеското оръжие с тялото на бунтовниците.  
В последните мигове на битката изходът изглежда ясен. Численото превъзходство сякаш ще надделее над българския боен дух и готовност за саможертва, когато в точния момент се появява генерал Радецки със свежи подкрепления, които обръщат хода на битката.
Епилогът напомня за оцеляла през десетилетията легенда, която се разказва от възрастните. При буря Балканът сякаш си спомня за героичната смърт и саможертва в името на по-висша цел българи. Тази легенда ще живее вечно, докато още има живи българи.
Одата „Опълченците на Шипка“ е достоен завършек на поетическия цикъл. Освен хронологически последна от всички действия, тя е и най-значимата победа, най-великата постъпка, която българите са извършили. Без изобщо да се омаловажават всички останали, тя е най-достойното доказателство, че българите не са получили свободата си даром, а са давали дори живота си за нея.