Анализ на тема "Природата – дом и вдъхновение" („При Рилския манастир“)


Природата – дом и вдъхновение в „При рилския манастир“
Иван Вазов
(интерпретативно съчинение)

Стихотворението е част от цикъла „В лоното на Рила“. Няма друга негова творба, в която да си проличава по-ясно неговото отношение към българската природа и начините, по които се чувства, когато е сред нея.
Творбата разглежда природата като мястото, където лирическият говорител се чувства у дома и като мястото, където е далеч от всички злини и „теглига“, където се чувства отново творец. Природата е обект на възхищение и дълбоко преклонение. Стихотворението се отличава с патриотизъм и родолюбие, присъщи за автора.
Всяка една от осемте строфи започва с изречението: „Сега съм у дома“. По този начин се набляга на факта, че само там лирическият Аз се чувства спокоен, на място. Нещо, което е невъзможно за него в големия, неприветлив и отблъскващ град. Това връщане към природата може да се тълкува, като желанието на човека да се завърне обратно у дома, майката природата. Това е идея, широко разпространена в творбите от епохата на Просвещението. Подобно на тях, авторът иска да се отдалечи, да се разграничи от поквареното градско пространство, от цивилизацията, която не признава за свой дом.
В първата строфа лирическият говорител се възхищава на пейзажната картина, която го заобикаля, използвайки множество епитети и метафори. Образът на природата е олицетворен: „напява ми песен, любовно ме прегръща.“ В природата „живот кипи на всичките страни“, подобно на града, но тук животът не е представен като нещо унизително, като нещо, което да принизи лирическия Аз или да го отблъсне. Напротив, животът, който „кипи“ в природата, спомага за създаването на усещане за спокойствие, душевен мир и усамотение.
Следващата строфа представя природното пространство като свят, с четири посоки и четири граници. За всяка една е назован определена географска особеност. Чрез олицетворението: „и мен при себе кани;“ се създава внушението, че лирическият Аз е поканен, приветстван, желан от природата, както той желае да се намери сред нея.
Лирическият говорител не само се възхищава на природните красоти на България, той се прекланя пред тях. Неговото родолюбие е за пример.
В третата строфа лирическият Аз допълва представата за мира и спокойствието сред природата, като изгражда идеята, че там се чувства спокоен и в мир със себе си. Природата допринася за създаването на душевния покой, на идиличната хармония, която царува наоколо. В нея лирическият говорител се чувства пречистен, сякаш преживял душевен катарзис, той вече не усеща омърсението на града, отблъскващата същност на града е забравена и той отново се чувства жив и силен.
Единствено в природата лирическият герой е способен отново да се чувства, спокоен, човек или творец. Създава се идеята, че в града всичко е принизено, омърсено, унищожено. Това е една от основните опозиции в текста: цивилизация-природа. Природата сякаш е издигнала невидима стена с височината на върховете си между града и нея. Благодарение на това разстояние, на тази преграда, лирическият Аз преживява духовното пречистване: „усещам се добър, почти невинен веч./ духът ми се цери след жизнената битва.“ След трудностите и страданията, пред които го изправя животът, той отново се зарежда със сила да продължи да се бори със следващите, които съдбата неминуемо ще му изпрати.
Сравнението в следващата строфа на лирическия Аз с орел е символично. Орелът е свободна, волна, силна и неопитомена птица. Това сравнение представлява чувствата на лирическия говорител в момента. Той се усеща свободен, силен и несломим, в мир със себе си и света наоколо.
Единствено в природата лирическият говорител не се чувства отчужден от другите, от света като цяло: „не съм тук странен гост.“ Този цитат допълва идеята, че той се е чувствал като гост, като прост наблюдател на всичко случващо се около него в цивилизацията, сред хората, но никога не е участвал дейно, искрено и истински, както когато е сред природата. Тук той не се усеща като странник, като натрапник, напротив, сякаш е поканен, сякаш цял живот е бил сред върховете на Рила. Неговото преклонение и възхищение от природните красоти достигат своята кулминация в края на предпоследната строфа: „Поклон, скали, води! Поклон, ели гигантски!/ Вам, бездни, висоти! Вам, гледки великански!“. Чрез тези два стиха авторът показва, че няма част от природата, която да му е безразлична, която да му е неприятна, всяка част от нея заслужава преклонение.
Във финалната строфа на стихотворението лирическият говорител оставя своите планове и мечти за бъдещето, след като смъртта го вземе. Въпреки че родното му място не е планината Рила, той би желал там да остане завинаги. Това допълва представата за истинския му дом и мястото, където се чувства у дома. Там той иска да почива след изпълнения с проблеми, трудности, терзания и страдания живот: „да имам гроб, подир живот-синджир теглига,/ в величествените обятия на Рила.“
Стихотворението „При рилския манастир“ изобразява най-точно отношението на автора към природата от всички други в цикъла. Тук е показано неговото преклонение пред величествените пейзажни картини, неговото възхищение от обаятелните природни забележителности и патриотичната обич към родното пространство, където той се чувства у дома, постигнал душевен мир, намерил покой и вдъхновение.