Анализ на тема "Свободата и изборът на човека" ("Майце си")


Свободата и изборът на човека в стихотворението „Майце си“ на Христо Ботев

(Интерпретативно съчинение)

„Майце си“ е първото печатно Ботево стихотворение и е единственото, което не е напечатано в някой от вестниците на Каравелов или на Ботев. То излиза в редактирания от Петко Славейков вестник „Гайда“ през 1867г., като Христо Ботев по това време е едва на 19 години. В него той отразява зараждащите се у него чувства, които по-късно ще се превърнат в основни мотиви за неговото творчество.
Основният мотив в стихотворението „Майце си“ на Христо Ботев е този на страданието. Други централни мотиви за стихотворението са тези на дома и на пътя, които са противопоставени. Лирическият говорител е далеч от близките си и е поел по пътя на бунтовника. Тази раздяла поражда носталгичните чувства, които са доминантни в творбата, която има форма на елегична изповед. Друг емблематичен образ от творбата е този на майката, която е и адресатът на монологичната изповед.
„Майце си“ е първото Ботево стихотворение, което бива напечатано. Неговото голямо значение за Ботевата поезия се свързва с това, че показва доминиращите чувства у младия поет, който започва да осъзнава своето призвание и своя дълг към родината. Въпреки факта, че стихотворението е от ранния му етап, в него той вече започва да вижда разликата между себе си и другите хора, които са апатични на съдбата на народа. Той, за разлика от тях, съчувства на страданията на целия български народ и съпреживява всяка болка. Заглавието „Майце си“ е остаряла форма на дателен падеж и се превежда като „На майка ми“.
Мотивът за страданието в творбата има различни измерения – страданието на лирическия Аз, което пък е породено от своеволията на поробителите върху сънародниците му. Болката в душата на лирическия говорител е и причинена и от раздялата с близките му, от факта, че се намира далеч от тях. Важни за стихотворението са противоположните образи на дома и пътя. Домът символизира традиционните ценности на самосъхранението, уюта, създава своеобразно усещане за спокойствие и защитеност, но то бива нарушено от насилниците. Пътят от друга страна се свързва със саможертвата и волята за промяна на статуквото, но той е и страшен и изпълнен с трудности, както по-късно е представен в стихотворението „На прощаване‘. Лирическият Аз е взел съдбоносното решение да напусне пространството на дома и да тръгне по пътя на бунтовника: „скитник ходя злочестен ази“.
Първата строфа започва с анафорично повтореното обръщение към майката: „Ти ли си, мале, тъй жално пела,/ ти ли си мене три годин клела“, като тази и последната строфа са изградени на принципа на синтактичния паралелизъм и създават симетрична композиция на стихотворението, чрез която са внушени самотата и трагичната съдба на лирическия субект. Мотивът за майчината клетка е често срещан във фолклорното творчество. Той символизира разрухата в патриархалното общество. Чрез този стих се създава своеобразно усещане за прокълнатост на лирическия говорител – тъгата на майката по изгубеното дете, но и нейната клетка, която може да се окаже причината за всички негови трудности в живота. Може да се направи аналогия с библейския сюжет за блудния син: „Бащино ли съм пропил имане“, който напуска дома си, за да се отдаде на греховни и плътски удоволствия. Въпреки това обаче при завръщането му у дома, баща му му прощава. Внушава се идеята, че за лирическия говорител няма да има прошка. Метафората „мойта младост, мале, зелена/ съхне и вехне люто язвена?!“ разкрива наказанието на лирическия Аз, че е напуснал патриархалното пространство, за да поеме по пътя – наказание, равносилно на това за най-тежките грехове. Фолклорен е и мотивът за попарената от слана младост. Анжамбманът разкрива и силните чувства, които той изпитва.
Централен образ за творбата е този на майката – тя е представена като символ на родината, паметта, словото и вечността. Тя е пазителка на вече разрушеното патриархално пространство. Основна за Ботевата поезия е този тип творба – монологична изповед пред желан, но отсъстващ събеседник („Към брата си“, „Моята молитва“ и „На прощаване“), като в стихотворението „На прощаване“ дори адресатът съвпада – в него той отново се обръща към майка си на по-късен етап от живота си. Майката в „Майце си“ е представена традиционно – тя е пазителка на родовите ценности, но образът й достига до по-големи измерения – тя въплъщава вярата, надеждата и любовта. Това са все неща, които поелия на път самотник, няма.
Мотивът за потискащата самота и на лирическия Аз и неразбирането от страна на другите хора в общество е характерен за Ботевата поезия. Той се чувства болезнено сам в компанията на хората около него, които не усещат същите трепети на сърцето и имат друг тип ценностна система. Оказва се, че единственият човек, който наистина го разбира, е майка му, но тя е далеч от него, което още повече допълва представата за самотата. В своята самота лирическият говорител няма пред кого да изповяда своите най-съкровени мисли, затова пише до майка си тази монологична изповед.
Още в първото си стихотворение Христо Ботев усеща своя дълг и силата, която кипи в него. Но тези усещания още не са узрели, те са само реминисценция на това, в което той ще се превърне: „сила усещах – що не желаях“ е единственият стих, който съдържа патриотичната доктрина в това стихотворение, която по принцип е характерна за Ботевата поезия.
Лирическият говорител е направил своя избор, поел е по своя път – пътят на бунтовника, на скитника в чужбина. От тази гледна точна той се превръща в романтически тип образ – господар на своята собствена съдба. Това внушение е допълнено и от началните въпроси, които прозвучават като реторични. Съдбата на човека не е предопределена, а е резултат на личен избор. А Ботевия човек вече го е направил.