Анализ на тема "Сънят на душата" ("Спи езерото")


"Сънят на душата" в "Спи езерото" на Пенчо Славейков

Изразът „Пенчо Славейков е първият, който…“ може да бъде използван и като хвала, и като укор, но и като факт. Пенчо Славейков е първият, който въвежда в българската литература жанра „лирическа миниатюра“. „Спи Езерото“ е поместена в известната стихосбирка „сън за щастие“ с цели 101 миниатюри в нея. Пенчо Славейков също така европеизира българската литература и започва българския индивидуализъм.

Творбата е изключително кратка, немногословна, на пръв поглед проста и еднообразна, но в дълбините й се крият не само екзистенциални въпроси, но и задълбочени философски размисли, както и дълбоки психологически внушения. Обликът й е простичък, но тайните – сложни. В осемте стиха на творбата основните образи на творбата са езерото и буките. На повърхността са разгледани теми като красотата на природата, а в глъбините – преживяванията на човешката душа, въпросът за съществуването след смъртта, отдалечаването от човешкия свят и материалния свят.
Човешката душа е в синхрон с пейзажната картина. Двата единствени образа са тези на буките и езерото, които постоянно се преплитат. Един стих е посветен на езерото, следващия на буките. Те сякаш се опитват да се слеят, но никога не го постигат. В Света цари пълна хармония и баланс. Статиката и покоят на езерото внушават спокойствие и единство с природата. Единственото движение е едва доловимото помръдване на „витите гранки“. Тишината звучи сред шепотът на дървесата. Природната картина е разкрита чрез контраста на цветовата символика – тъмните дълбини на езерото и белотата на буките. Тя е одухотворена. Езерото отразява човешката душа, а буките символизират проблемите, които ни обграждат. Те са дребните, незначителни проблеми, свързани с материалното и повърхностното. Само някои по-дълбоки успяват да размърдат водите на добре уравновесената човешка душа.
Над повърхността на езерото се крият дълбоките тъмнини, в които се спотайват отразени сенки. Мотивът за душевното спокойствие присъства в творбата. Внушава се, че то е възможно едва след смъртта. Смъртта в Славейковата поезия не е разглеждана като нещо страшно. Той не се страхува от нея, напротив, както загатва в очерка „Олаф ван Гелдерн“ той я чака с нетърпение. Може да се направи аналогия с елинската философия за смъртта на хората по времето на „златния век“ – те не са страдали, чувството е било подобно на унес, както при заспиване. Поетът мечтае да премине на другия бряг, както самия той се изразява в своя статия. Далеч не влага същия смисъл, който днес се влага в този израз. Има се предвид преминаването в отвъдното, загатва се за по-добър живот, изпълнен с повече смисъл и цели.
Новаторът споделя житейската философия на немския философ Шопенхауер, че съществуването е изградено от сънища и само по себе си то е сън. В очерка говори за така жадуваното заспиване на вечен сън „получих вест, че Олаф е починал скоропостижно“. Смъртта е просто границата между земното и божественото, както повърхността на езерото е границата между простичкия, материален свят и дълбоките тайни, скрити в дълбините. Животът след смъртта за Славейковия човек е по-смислен и изпълнен с по-задълбочена цел, отколкото земния. Поетът споделя идеята, че душата е вечна, символ на непреходното в живота. Мечтае да премине в другата фаза на своя живот, за която приживе са били само хубавите му сънища.
Животът на самотната душа е загадъчен. Тя е избрала да се усамоти, да се уедини, за да се самовглъби. Дистанцирала се е от външния свят, далеч от тревогите, проблемите, страданието и болката. Далеч от материалния свят и всичко, което се асоциира с него. Това е символ на възвишен и стойностен житейски избор. Душата е поела по пътя към съзерцаването на природата, наблюдаването на природните красоти. Освободила се е от всички земни тревоги и страсти. В това се състои и същността на хиндуистката философия за нирваната, а именно освобождаването от всички земни страсти, тяхното пълно угасване и замиране, което е възможно едва след смъртта. Това е състояние на вечен покой и спокойствие. Поетът мечтае именно за това душевно равновесие и жадува за блажения покой.
Мотивът за себенадмогването и се себепостигането, разгледан в философията на Ницше, присъства и в кратката лирическа творба. Целта на поета е да се превъзмогнат грижите и да се отдалечи от материалния свят – да постигне нирвана. Въпреки, че са от различни епохи и култури, философията на Ницше и индуизма имат много допирни точки, свързани с мечтата за душевен покой и пълен контрол над човешките страсти.

Стихотворението „ Спи езерото” отвежда към унесеното спокойствие, хармонията с човешките чувства и уединението, което търси личността. Езерото спи своя спокоен и тайнствен сън. То е „ замряло” и не трепва дори при шепота на белостволите буки. Подобно на душата на твореца, езерото е изградило свой възвисен свят на покой и хармония. Лирическият Аз е направил своя избор – да се усамоти, да се самовглъби да превъзмогне себе си. Смъртта в стихосбирката е представена като крайна цел, сбъдване на всичките мечи и избавянето от земните тревоги и незначителни проблеми. Само в смъртта е възможно постигането на пълно душевно щастие и покой – нирвана.