Универсални уводи и заключения за анализи, есета и съчинения за произведения на Вазов


Герои от „Чичовци“: Иван Селямсъзът (прякорът идва от турски – човек, който не поздравява), Варлаам Копринарката, Хаджи Смион, Мирончо, господин Фратю, Иванчо Йотата (бакалин с филологически претенции, продава маслини „на способна цена“), Мунчо, турският бей и бастунът му, наречен „Мексиканеца“

Герои от „Немили-недраги“ (заглавието е заимствано от „На прощаване“ на Ботев): Бръчков (прототип е Вазов), Странджата, Македонски, Владиков, Попчето, Мравката, Хаджият. В едно изречение е споменат Ботев (адвокат от Галац). Повестта описва как Македонски преминава през замръзналия Дунав, за да се срещне с Левски (Х глава), но Левски НЕ Е сред героите на повестта.

Герои от „Под игото“: Бойчо Огнянов (Иван Краличът), д-р Соколов, чорбаджи Марко (прототип на бащата на Вазов – Минчо Вазов), Мичо Бейзадето, г-н Фратю, Кандов, Рада, Рачко Пръдлето, Добри Мурталийски (Ярослав Бързобегунек), Заманов (турски шпионин, симпатизиращ на въстаниците)

Маргинални герои: Колчо, Мунчо, Милка Тодоричина

Антагонисти: Киряк Стефчов, Чорбаджи Юрдан Диамандиев

Герои от селата: Боримечката, Станка

Герои от разкази:

  • „Иде ли“: Стоянчо, Кина и Радулчо
  • „Една българка“: баба Илийца, отец Евтимий, безименен четник, Джамбалаза
  • „Пейзаж“: безименна баба, бебе на един ден, разказвач
  • „Травиата“: безименен доктор, който разказва за терора по времето на Стамболов
  • „Тъмен герой“: Ненко, Ана (жена му), безименни деца, стражари.


Универсално заключение „Епопея на забравените“

Цикълът „Епопея на забравените“ е посветен на най-изявените личности и най-великите събития от епохата на Българското възраждане. Личности и апостоли, изразили чрез себе си натрупаната духовна енергия на масата, провокирали съзнанието и дали тласък на волята на народа да открие своята извечна, дълбоко съхранена в родовата памет и в националния характер същност.


Увод за хубавите произведения и образи

В художествения свят на Вазов доминира едно чувство, което се превръща в емблема на неговата визия за света – любовта към родното. В традицията на Българското възраждане доброто, красивото, прекрасното се измерват чрез осмислянето на своето. Най-съкровените авторови изповеди съдържат ключовите фрази: „всичко българско и родно любя, тача и милея“, „На теб, Българийо свещена, покланям песни си сега“, „Аз пях за България, защото я обичах“. Затова и сред тематичните опори на Вазовата лирика се открояват българската история, българският език, българските нрави, българската природа.

Заключение за хубавите произведения и образи

Ожалвана и въздигана, изстрадвана и апологизирана, отстоявана и опоетизирана, България е образът, който пропива всеки ред от богатото творческо наследство на Вазов. Представена като идеал и свръхцел в историческия живот на нацията, като духовно съдържание на колективните пориви или като най-свидно, „райско“ притежание, тя е святото първостепенно място. Затова болезнено и остро преживява всяко посегателство над сакралния й ореол, над хармоничното й съществуване, над възможностите й за пълноценна и щастлива историческа съдба.

Увод за лошите произведения и образи

Продиктувано от новите реалности на историческото битие, произведението се отличава от познатата ни Вазова възвеличаваща нагласа. В него образът на Родината е демитологизиран и десакрализиран, представен в грубо предметните и натуралистични форми на горчивата повседневност. Човешкото присъствие е белязано от социалната трагика, а националният живот – от обществена гибелност и мрачна безперспективност.

Заключение за лошите произведения и образи
Полемиката със съвременността в процеса на помиряване на възрожденския подем и следосвобожденския погром на духовността е отличителен белег на Вазовите творби след Освобождението. Подобно на своя възрожденски предшественик, „патриархът на българската литература“ е поел мисията на духовен водач на своя народ и творчеството му се превръща в коректив на националното съзнание.

Увод за „Под игото“отнася се за всички глави

Вазовият роман „Под игото“ е основополагащ текст в новата българска литература. Освен че е първообразец на жанра, той задава следосвобожденския модел на литературното осмисляне на националната история. Във времето, когато младата българска държава утвърждава своето място в Европа и в света, литературата ни търси възможности за съхраняване на националното съзнание и за помиряване на възрожденската идеология с новите обществено-политически условия след Освобождението. Постигането на българската духовна и политическа независимост е съчетано с разколебаване на възрожденските ценности. Следосвобожденският човек открива в събитията на близкото минало и проявления на националния героизъм, и свидетелства за трагизма народната история. Колективното съзнание се лута между афиширането на националната гордост и признаването на отчаянието от страдалческата участ на българската общност. Живял и творил на границата между две епохи, чрез романа „Под игото“ Иван Вазов създава опори за българския дух. Художественото претворяване на историческите факти се превръща в коректив за колективното съзнание, в път за преодоляване на духовната криза и във форма за съхраняване на националните ценности.

Универсално заключение „Под игото“отнася се за всички глави/

Макар и повлияно от романтичната изключителност, произведението представлява правдиво и релаистично изображение на духовното и историческото битие на нацията в последните години от унизителната й робска съдба.
Със своята смислова многопосочност, с богатството на образната си система, с психологическата правдивост и интригуващия си сюжет „Под игото“ придобива стойност на първия пълноценен роман в българската литература, както и на едно от най-популярните и превеждани в чужбина български произведения. Творбата полага основата на плодотворна и богата епична традиция, която наследят и от която се учат впоследствие всички български романисти.