Анализ на тема "Страданието и силата на човешкия дух" ("Ралица")


Страданието и силата на човешкия дух в „Ралица“
Пенчо Славейков
(интерпретативно съчинение)

Поемата „Ралица“ е новаторска за времето си. Тя представя нови идеи и въвежда свободната и независима от патриархалното общество личност, показва възможностите на силния човешки дух и желанието да се преодолее страданието и да се продължи напред въпреки болката.
Творбата разказва за драматичните събития в живота на смелата девойка на име Ралица. Въпреки неочакваните трудности, тя остава вярна на себе си и не се предава. Въпреки тежкия си житейски път, тя продължава да се бори неуморно, със свежи сили срещу всичко, което съдбата може да й изпречи на пътя. Тя никога не оставя животът да ръководи пътя, по който тя върви, напротив, тя сама избира и е господарка на собствената си съдба. От тази гледна точка героят й е романтически, сама определя съдбата си.
Още в началните стихове лирическият говорител решава да започне с описанието на нейната красота. Хубостта й е описана чрез два похвата: първоначално е сравнена с вечерница на небето: „като оназ вечерница в небото,/ една бе в село Ралица девойка…“. По този начин се набляга на неповторимата и красота, тя е най-красивата в цялото село. Вторият начин, по който е описана невероятната й обаятелност, е чрез другите в селото: всеки момък се надпреварва, за да й помогне на кладенеца, всеки се опитва да танцува с нея по хората, някои й завиждат за красотата и казват: „блазе й“. По-възрастните „век живели,/ свят опознали“ знаят, че много хубаво не е хубаво, както казва народната поговорка. Те вярват в тази мъдрост и се оказват пророци на тежката й съдба. Чрез техния образ авторът внушава и подготвя читателя за злото, което е на път да се случи.
Ралица още от дете е страдала много – остава сираче и заживява с леля си. Лъч светлина в нейния живот се оказва красивият, но беден Иво Бойкин. Лирическият говорител описва тяхната искрена и чиста любов, като дори ги сравнява с явор и лоза. Всички, които се отбиват в дома им, излизат весели и засмени, посрещнати и изпратени от лъчезарната девойка.
Идиличният свят е на път да се промени с появата на Стойчо Влаха. Тяхното щастие се превръща в негово нещастие. Завръзката на поемата е именно срещата на Стойчо с Ралица на кладенеца, където той й предлага скъпи подаръци в замяна на нейната любов. Тук именно Ралица нарушава всички патриархални норми, като пренебрегва финансовата си сигурност и избира любовта на живота си, въпреки бедността му. Тя предпочита да бъде щастлива пред това да бъде богата. Нейната любов е искрена, чиста, несломима и не може да бъде купена с материални блага.
Тя отговаря смело на недостойната му покана, като отстоява любовта си и се бори за нея: „Пусни!....Сърцето силом се не зема./ Не е то пита, то се не ломи!“. Тяхното щастие е като трън в очите на Стойчо, който просто иска да я притежава. Неговата любов е плътска, низка, недостойна. Единственото му желание е да е неин собственик, тя да бъде негова. Той е свикнал да получава всичко, което пожелае и не приема не за отговор.
Тук авторът отново загатва за злото, което е на път да бъде сторено: „недобър гореше плам в очи му./ И паметта му мисли зли обзеха.“. Той извършва най-големият човешки грях, непростим и жесток – убийство. Завистта му го кара да убие Иво. Лирическият говорител описва подлия начин на убийството, в гръб, неочаквано и подло. В детайли е разказано и злобата, с която убиецът завърта камата в гърдите на падналия момък. Името на убиеца никога не е споменато, но от неговите думи се разбира, че това може да бъде само Стоичко.
След тази негова постъпка той не чувства щастие, не получава така мечтаното удовлетворение, нито жената, която смята, че е жената на мечтите му. Последиците от тази негова постъпка са много по-големи за другите. Чрез това убийство той разрушава семейното щастие на две жени – Ралица и майката на Иво, остава нероденото дете на двамата влюбени без семейство, без баща и баба, Ралица остава съвсем сама отново в живота си. След убийството Стоичко повече не се появява в селото и изчезва безследно. Навярно сам разбира моралните и човешки граници, които е прекрачил, може би е осъзнал стореното и не е могъл да го преживее. Убийството е кулминацията на поемата.
Развръзката е решението на Ралица да продължи напред, въпреки трагедията, въпреки че остава съвсем сама да се грижи за своето дете. Очите на малкия й син й дават сила да продължава да се бори със съдбата. Те й напомнят за Иво. Майчиният й инстинкт и волята й за живот са по-силни от всяка трагедия и от всяко нещастие, което животът може да й предостави. Тя никога не се предава и всеки път, когато погледне сина си, си спомня за Иво и продължава работата си с усмивка: „живей сиротно с своето сираче/ живот неволен тя сега. Радей/ по чужди къщи, бъхти се весден,/ и прязнощ я над хурката заваря.“ Може би неволите в живота й са толкова много, че нищо не може да я пречупи. Тя още от малка е калена, научила се е да се справя сама в живота, губейки родителите си.
Може да се направи аналогия и с друго произведение на Пенчо Славейков – cis moll. В него творецът разказва историята на оглушелия велик композитор, който въпреки трудностите и неволите продължава да изпълнява своя дълг и да се бори с ударите на съдбата. И двете творби са истории за силни души, преодолели мъката и страданието, последвали сърцето си и не позволили жестоката съдба да ръководи животите им.
Поемата разказва наистина трагичния и изпълнен с множество трудности и изпитания живот на Ралица. Творбата е новаторска поради идеите, които внася в българската литература – за самотната майка, която работи и отглежда сама детето си; за жената, която пренебрегва патриархалните норми и се венчае за истинската си любов; за романтическия образ на Ралица, която следва сърцето си и поема съдбата си в собствени ръце.