Анализ на "Към брата си"


„Към брата си“
Христо Ботев

·        Животът на лирическия Аз е труден сред отчужденото и враждебно настроено общество. Героят се обръща не към биологичния си брат, а към брата по съдба, своя съмишленик. Смята се, че произведението е посветено на Любен Каравелов. Лирическият говорител копнее да изпълни дълга си към отечеството, но страданието от невъзможността да осъществи своите най-съкровени мечи терзае душата му. Необходими са хора, които да разсъждават като него, които да споделят същите идеали и ценностна система, за да може неговият най-съкровен блян да стане реалност. Лирическият субект е заобиколен от представените чрез инверсиран епитет „глупци неразбрани“. Това са хората, чийто мироглед се разминава коренно от неговия, които мислят само за себе си, които поставят своите собствени нужди пред тези на колектива. Това са отчуждилите се от родината си българи.
·        Откроява се опозицията любов-омраза. Във втората строфа лирическият Аз изпитва и двете чувства – любов към родината, но омраза към онези, които търсят само материална и лична облага. Във възрожденската литература е характерен мотивът за силната любов и силната омраза на героя. Така е и в цялото Ботево творчество – Христо-Ботевият човек е способен на силна любов, но и на омраза. Може да се направи аналогия със стихотворението „На прощаване“ – лирическият говорител оставя своя завет към майка си и към своите невръстни братя, които да се научат „силно да любят и мразят“.
·        В третата строфа се усеща градация на песимистичното чувство, което ще продължи да се засилва до края на творбата. Младата душа е разпъната поради страданието, разочарованието и липсата на разбиране от страна на обществото. Героят е сам и не може да прости на виновниците за болката му – дори ги мрази. В отчаянието и самотата си лирическият Аз въздъхва: „ах, ръка си кой ще турне/ на туй сърце, дето страда?“
·        Лирическият говорител обича и тачи родината си, съпричастен е към народното страдание и изпитва болката на народа като своя. Но Ботевият човек погубва себе си поради „глупците неразбрани“. Отчаянието и разочарованието на младия човек се чувства по-силно и е изразено в четвърта строфа от двойното отрицание: „Никой, никой!“. Той осъзнава дълга си към родината и към народа си, но не може да осъществи своите копнежи заради липсата на съмишленици, които да го подкрепят.
·        Мотивът за плачът „скришом“ е породен отново от безизходицата, в която е попаднал лирическият Аз. В своето безсилие той е още по-самотен. В реторичния въпрос „но, кажи ми, що да тача/ в тоя мъртъв свят коварен?“ се долавя упрек към онези, отговорни за бездействието, онези, които остават неми и глухи за ставащото наоколо. Това са хората, които поддържат статуквото, и поради които лирическият говорител не може да осъществи своите идеали. Лирическият Аз се възмущава и презира това безразличие към случващото се, тази апатия към съдбата на родината, както и коварството на хората. Укорът е отправен и към онези, които чрез своето бездействие обричат България на вечно робство и на смърт. Образът на гроба в същата строфа е за родината, не за отделен човек. Епитетът „печален“ описва трагичното настояще и неясното бъдеще на българския народ.
·        Във финалната строфа присъства още едно двойно отрицание: „Нищо, нищо!“, което засилва чувството на обреченост и безсилие. Отново зазвучава укора на Ботевия човек към обществото: „Отзив няма/ на глас искрен благороден/ пък и твойта й душа няма/ на глас божий – плач народен!“ Употребата на анжамбмана в началото на тези стихове разкрива колко силни чувства изпитва лирическият говорител. Това внушение е допълнено и от реторичното възклицание в края на строфата. Лирическият субект откликва с „глас искрен, благороден“ на „плача народен“, намира своя път, своето призвание в живота си, а именно изпълняването на патриотичния дълг. Открива се промененият библейски мотив „глас божий – глас народен“, който в Ботевото стихотворение зазвучава като „глас божий – плач народен!“



Изразни средства:
·        Антитеза: обич – омраза; копнежа за свобода – приемането на робството
·        Двукратни отрицания: „Никой, никой!“, „Нищо, нищо!“
·        Инверсия и оксиморон: „мечти мрачни“
·        Метафори: „душата ми в огън тлее, сърцето ми в люти рани“; „разпнали душа млада“; „ръка на сърце“; „народен гроб печален“
·        Реторични обръщения: „брате“
·        Реторични въпроси: „ах, ръка си кой ще турне/ на туй сърце, дето страда?“
·        Реторични възклицания: „а безумно как играе/ в отзив на плач из народа!“
·        Библейски мотив – „глас божий – плач народен“