Анализ на тема "Свободата да изразиш себе си" ("Елегия")


Свободата да изразиш себе си в стихотворението „Елегия“ на Христо Ботев

(Интерпретативно съчинение)

Стихотворението „Елегия“ е едно от Христо-Ботеви произведения, в които той не се занимава с патриотични призиви, а разглежда народопсихологията, вътрешните нагласи на народа, които го определят. В тази елегия поетът революционер открива, че социалните зависимости са много по-важни от националните.
Проблемът за свободното изразяване на човека в стихотворението „Елегия“ на Христо Ботев е централен за цялото му творчество. Робството в „Елегия“ е представено във физическите и психологическите му измерения, като чрез алегории и символи са показани фигури и събития от цялата човешка история, издигайки творбата до общочовешка, наднационална. Поетът революционер търси виновниците за злото сред обществото, но изразява и своето разочарование от своите сънародници, които не споделят желанието му за свобода.
Произведението „Елегия“ в жанрово отношение се определя като елегия, въпреки силните чувства, които присъства в него, доближавайки го до жанра на сатирата. То е едно от най-значимите народно-психологически произведения на Ботев.
В началните два стиха на творбата Христо Ботев въвежда мотива за робския сън, в който се е унесъл народът от векове насам. Творбата започва с реторичното обръщение и въпрос към народа: „Кажи ми, кажи, бедний народе,/ кой те в таз робска люлка люлее?“. Метафората „в робска люлка люлее“ задава въпроса поради кого народът още тъне в забрава и робство, но и е символ на от векове приспивано съзнание. Чрез тази метафора народът е оприличен на малко дете, чието самосъзнание е приспивано от благи думи и обещания. Именно в тази насока се насочва и лирическият говорител, търсейки отговора на този въпрос. Употребявайки реторични въпроси, лирическият Аз търси виновниците за вековното иго и нещастията, които сполетяват народа от незапомнени времена. В първите две строфи лирическият говорител въвежда фигури и събития от цялата човешка история, които надхвърлят националното ниво и придават общочовешки характер. Тези символи, образи и алегории са представени в достъпна за читателя форма – всичките са известни от историята на човечеството примери за жестокост, предателство, братоубийство, фанатизъм, лицемерие и отцеубийство. Някои от тези имена имат и библейски контекст – Игнацио Лойола, Юда и други. Всеки един от тях е алегория на някой от греховете на хората. Техните образи са въведени с помощта на оксиморони: „предател верен и жив предвестник“. Въпреки това лирическият Аз достига до извода, че те нямат ясно изразени етнически или политически белези, а просто специфичен тип на поведение. Тези две начални строфи изграждат образа на виновниците за злото не само в българското общество, но и в света като цяло. В това отношение може да се направи аналогия и с други произведения на Ботев – „Борба“, „Гергьовден“, „Моята молитва“.
В третата строфа Ботевият човек отново се обръща към народа и този път настоява за отговор – повелителната форма „кажи ми.“ Но гласът му остава сякаш нечут от народа, който продължава да мълчи. Мълчанието на народа е противопоставено на хиперболизирания гръм на оковите, който зазвучава още по-силно и оглушително на фона на всеобщото мълчание. Хората не надигат глава, не милеят така за свобода, както Аза, а само плахо сочат глава виновниците за злото. Те са още твърде подвластни на робската психика и страха от поробителите, за да могат да изразят себе си открито. Въпреки това в творбата се откроява упрек към вътрешните врагове на обществото. Именно тук навлиза смисъла от социалните зависимости – поетът осъзнава, че те са много по-важни от националните или поне, че ги предшестват. За да може да се осъществи свещената кауза и да се постигне национална свобода, първо трябва народът да бъде свободен от душевното робство, в което е попаднал. Виновници за това са представени чрез оксимороните „сган избрана“ и „слепци с очи“. Това са търговците и свещениците – „в сюртуци, в реси и слепци с очи.“ Укорът вече не е само към народа, че се страхува от поробителите, но и към вътрешните поддръжници на статуквото. В това отношение може да се направи аналогия с Ботевата елегия „Борба“, в която той отново отправя упреци и към фалшивите институции, изменили на своята изначална цел, и към считаното от християнството за благодетел смирение. Максимата: „Когато те зашлевят, обърни и другата буза“, проповядвана от самия Спасител, е невъзможна за Ботевия човек от цялата негова поезия.
В четвъртата строфа поетът пресъздава в натуралистичен вид картината на мъченията, на които е подложен народа. Анжамбманът между първия и втория стих показва силните чувства, които обземат лирическия говорител: „Сочи народът, и пот от чело/ кървав се лее над камък гробен;“. Инверсираният епитет „камък гробен“ е символ на смъртта не само на физическото, но и на душевното страдание, породено от безпощадната агресия на поробителите и демагогията на Високата порта. Натуралистичният детайл: „ръжда разяда глозгани кости“ показва състоянието на народа – вече изстрадал толкова много, а страданието няма край – глозгани в миналото, „разяда“ в настоящето; смокът, който „е засмукал живот народен“ също се отнася към настоящето – това е алегория на вътрешните врагове на народа. В тази строфа присъства още една препратка към тях – реторичното възклицание: „наши и чужди гости!“, което отново може да се възприеме като упрек и към хората, които предават народа си, които спомагат за поддържането на робското статукво отвътре, но и към всички, които позволяват това да се случва. Образът на кръста, „забит в живо тело“ е още един натуралистичен детайл от описанието на съдбата на българите. В миналото престъпниците са били разпъвани на кръст като наказание за техните престъпления. След разпъването на Спасителя кръстът става символ на святост и на мъченичество, но в „Елегия“ представата за него е преобърната – той е забит в тялото, превърнат е в оръжие и средство за мъчение.
Петата строфа се явява смислова поанта на творбата. В нея лирическото Аз е заменено от лирическото „ние“. Това разкрива, че той самият се причислява към хората, които „без срам, без укор, броиме време…“ Лирическият говорител не намира съмишленици в това общество, които да го подкрепят в идеите, с които да постигнат заедно неговите съкровени идеали и мечти. Поради това той е принуден да се примири и да се присъедини към другите, представени чрез метафората: „…и с вяра в туй скотско племе/ чакаме и ний ред за свобода!“ . Присъствието на анжамбмана отново показва силните чувства на говорителя, който изразява мъката си от факта, че робството не е толкова по принуда, колкото вътрешно състояние на заспалия робски сън народ.
Основното чувство е елегично, но това оплакване и недоволство от моментното състояние се превръща в упрек към онези, които остават бездейни и апатични пред страданията на народа; които остават странични наблюдатели на безчинствата и своеволията на поробителите; които търпят робския хомот и вериги; които са вътрешните врагове на народа; но най-вече към онези, които чакат свободата наготово. Лирическият субект изразява и обзелия го гняв, но и  своето отчаяние, защото той е готов да даде живота си за свободата, а другите сякаш са безразлични към нея.