Анализ на тема "Мракът и светлината" („Паисий“)


Мракът и светлината в „Паисий“
Иван Вазов
(интерпретативно съчинение)

Одата е включена в едно от най-значимите произведения на Вазов – „Епопея на забравените“. Чрез нея той иска да покаже от какво значение са героите от българската история за него и от колко важни трябва да са за всички българи, чрез нея той иска да покаже уважението си към тях да събуди подобни чувства на възхищение у своите сънародници. Одата „Паисий“ е 6-та от 12-те произведения в епопеята, а хронологически действията в нея са се случили първи от всички останали. Чрез това Вазов иска да покаже, че Паисий стои в началото на всичко, но също така е и централна фигура в нашата история.
В творбата основното противопоставяне е между мрака и светлината, което е и един от основните конфликти в целия цикъл „Епопея на забравените“. Причината Хилендарският монах да стане част от епопеята е фактът, че словото дава начало на всичко. Чрез своята книга той поставя началото на цяла нова епоха – българското Възраждане. Вазов оценява неговия труд и се надява другите да го последват. Целта на автора е подобна на монаха – той иска да събуди националната гордост на българите и тяхното самосъзнание, да им покаже, че родоотстъпничеството е най-непростимият грях. В Паисий той вижда първия българин, който се опитва да покаже на другите този факт.
Първият стих на одата задава времето, когато „История славянобългарска“ е създадена. Тази творба поставя началото на една нова ера, която ще продължи до самото Освобождение на родината. 
В началото одата започва с описание на мястото, където е сътворена книгата – Атонския манастир. В това свещено и отдалечено място Паисий Хилендарски създава своя вечен труд. Въпреки цялото уважение и възхищение, което Вазов изпитва към монаха, в началото на творбата той е представен по различен начин. Лирическият говорител не идеализира монаха, а сякаш се опитва да бъде скромен с описанието му. Това внушение се постига чрез умалителната дума: „скромна килийка“ и чрез самото му описание: „един монах, тъмен, непознат и бледен…“. Създава се усещането за непознат човек, забулен в тъмнина и мистерия. Сякаш лирическият говорител се опитва да омаловажи значението на делото чрез пренебрежителния глагол, който използва: „драскаше“.  Авторът създава това усещане у читателя, за да може после да излее всичките си чувства по най-въздействащия начин.
В първия фрагмент преобладава чувството за неизвестност, забулена в мистерия истина, която чака да бъде открита. Създава се усещането за самота и тишината е нарушена единствено от нестихващата природа: „де се чува само ревът беломорски/ или вечний шепот на шумите горски,/ ил на звона на тежкий набожнийят звън…“.
Поредицата от реторични въпроси, чиито отговори се взаимоизключващ, авторът задава с цел да се създаде този мистериозен, мистичен образ на монаха. Всичките са възможни превъплъщения на монаха.
Реторичните въпроси са прекъснати от мислите на лирическия герой: „най-после отдъхна и рече: „Конец!/ на житие ново аз турих венец.“. Следващият фрагмент от одата разказва за величието на монаха, който е създал вечната книга, разказваща българската история. Последните два стиха на фрагмента показват какво ще се случи с българския народ, когато започне да чете книгата: „от днеска нататък българският род/ история има и става народ!“. Промяната се извършва благодарение на словото, което да обединява българите, да ги сплотява и да ги приближава един към друг. Може да се направи аналогия със Създателя и библейския мотив за сътворението: „В началото бе словото, и Бог бе словото…“
Следващите два фрагмента възхваляват постиженията на българския народ през хилядолетната му история: „голям е той бил и пак ще да стане,“. Самият Паисий Хилендарски е искал да вдъхне надежда на българите, а и Вазов след него, че нищо не е вечно. Нито робството им ще бъде вечно, нито величието и силата на Османската империя ще бъдат вечни. И след Освобождението монахът предрича велико бъдеще за своя народ.
В тези стихове се съдържа и заклеймяването на родоотстъпниците, които предпочитат да се наричат гърци, защото мислят, че гръцката история е по-богата. И Вазов, и Паисий се срамуват от подобно поведение. За съжалени на лирическия говорител, повече от 120 години след написването на „История славянобългарска“ все още има хора, които се отричат от историята си и бягат от нея. Още Паисий заклеймява това поведение: „О, неразумний и юроде, поради что се срамиш да се наречеш българин?“ гласи въпроса на Хилендарския монах.
 Монахът иска да покаже на своите сънародници великата история на техния народ, като си служи с примери от историята. Разказва за велики български владетели, видни личности, герои и военноначалници. Някои от примерите, които изброява са цар Борис, цар Симеон, Иван Рилски, цар Шишман, Крум и Самуил. Лирическият говорител също разказва за техните победи над многото народи, но най-вече над гърците, описва техните постижения не само във военното изкуство, но и в литературата и културата. Славните победи на българите не бива да останат забравени.
Последните два стиха на този фрагмент показват ясно какво ще стане с всеки, който чете книгата, какви ползи от това би имал: „младий прави мъдър, а стария – млад,/ който я прочита няма да се кае,/ кой знае нея, много ще да знае.“
В предпоследния фрагмент на одата лирическият говорител изразява най-ярко своето възхищение от делото на монаха. Въпреки факта, че е калугер, той поставя свободата и своя народ пред всичко останало. Той е съсредоточен и отдаден на делото, на което е посветил целия си живот, над което е работил усърдно и неуморно дълги години.
Последните стихове са своебразна поанта на творбата: „и фърляше тайно през мрака тогаз/ най-първата искра в народната свяст.“ Мракът бива победен от светлината, тя надделява и посява семката на националното самочувствие и самосъзнание на българския народ. Може да се направи аналогия с историята на Христос за вярата и покълването на семената. Който искрено вярва и се гордее със своята история, няма да съжалява.
Тези стихове също така имат за цел да отбележат началото на българското Възраждане. Книгата на Хилендарския монах запалва първата искра, която слага началото на огън, който бушува повече от 120 години след това в сърцата на бъдещите поколения. Паисий осъзнава значението на словото и че то поставя началото на всяка друга борба, и че е по-силно от всяка друга съпротива, че то е предпоставка за Освобождението.
В тази ода Вазов иска да срещне българите със своята история отново, да им я припомни. Да покаже, че чрез своето творение монахът от Атон слага началото на свободата днес и че той избавя българите от мрака, в който са попаднали. Същата мисия си задава и самият автор. Той желае да продължи делото на Паисий и събуди гордостта и патриотизма на своите сънародници.