Анализ на тема "Скръбта по героя" ("Обесването на Васил Левски")


Скръбта по героя в елегията „Обесването на Васил Левски“ на Христо Ботев

 (Интерпретативно съчинение)

„Обесването на Васил Левски“ е последното стихотворение на Христо Ботев и единственото, което е запазено в ръкописен оригинал, като след смъртта на поета заглавието е променено от първоначалното „Дякон Васил Левски“, но по настояване на Любен Каравелов то е променено. Елегията е написана непосредствено след смъртта на Апостола. Тя отразява не само чувствата на автора, но и на цяла България в тези наистина тежки дни. Всички са съкрушени след разгласяването на новината за обесването на Васил Левски. Безумно отчаяние обзема всички българи, спомен за което остава тази творба.
Елегията на Христо Ботев „Обесването на Васил Левски“ описва точно как се е чувствал народа в паметната зима от обесването на Апостола. В изграждането на тази представа голяма роля играе пейзажната картина и ефектното й описание, постигнато чрез сетивни глаголи.
Елегията започва с обръщение на лирическия говорител към родината. От него се разбира колко много той е съпричастен на трагедията и колко много съжалява за смъртта на Васил Левски. Съпреживява не само трагедията, но и всички унижения и трудности, през които преминава народа по време на турското иго. Реторичният въпрос: „защо тъй жално, тъй милно плачеш?“ е въпрос, чийто отговор лирическият говорител вече знае. Причините за плача на народа могат да бъдат намерени в оковите на робството, които той все още носи. В следващата строфа лирическият говорител отново се обръща към родината с нарицателното: „майко“. Причините за страданието са униженията и жестокостите, които трябва да преживее. Следващите два стиха прозвучават като упрек към останалите. В тези стихове присъстват два библейски мотиви – за свещения глас на родината, на майката и за самотния глас в пустинята. Укорът е отправен към онези, които не се борят за свободата на родината си, които не я защитават, и които не милеят за нея, които не съпреживяват всяко страдание и не съчувстват на народа за тегобите и ужасите на робството.
Третата строфа започва с реторичното възклицание: „Плачи!“. Следва описанието на бесилото. Използван е епитетът: „стърчи“, за да се опише висящия труп на Апостола. Него лирическият говорител нарича „твой един син“, т.е. единствен син. Според него той е единственият достоен да се нарече неин син, единственият доказал своята безупречна вярност, своите безкористни мотиви и искрено желание и готовност за саможертва в името на свята и възвишена кауза. Според лирическият Аз дори той самият не попада в тези категории, единствено Васил Левски е достоен за тази чест. За първи и единствен път Ботев се обръща към родината със съществително собствено име: „Българийо“. Във всички свои творби той я нарича: „майко“ или „родино“, но само този път използва това обръщение. Това показва колко дълбоко той е наранен от случилото се.
Христо Ботев е доказал себе си като изключителен майстор на оксиморони, което доказва и в тази своя творба: „виси на него със страшна сила“. Чрез този оксиморон, лирическият говорител иска да внуши идеята, че въпреки че е паднал, Апостола не е умрял, сякаш той продължава да се бори със смъртта с последните си сили и не се предава, не се отказва да се бори за България и да дава своя пример на другите около него.
Природната картина играе голяма роля в предаването на това тягостно чувство, което е обзело народа. Още в първия стих Ботев използва алитерация, която спомага да се внуши това усещане. Натрупването на съгласни е подходящ и честно използван мотив в такива ситуации и не остава единствено в тази Христо-Ботева елегия. В предпоследната строфа лирическият говорител отново си служи с този похват: „гарванът грачи грозно, зловещо…“. Описанието на природата създава чувството за негостоприемност и за враждебност. Воят на псетата и вълците, зловещото грачене на гарвана и студът придават нещо зловещо на обстановката. Сякаш и природата скърби по свой начин за смъртта на великия българин. Природната картина от елегията „Обесването на Васил Левски“ контрастира на тази от баладата „Хаджи Димитър“, като между двете творби може да се направи сравнение. Докато в елегията тя е негостоприемна и враждебно настроена, в баладата тя сякаш приветства юнака, също достоен борец за националното дело; сякаш се грижи за него и се опитва да облекчи болката му. Орлицата сякаш му прави сянка, сякаш го защитава от лъчите на слънцето; вълкът сякаш се опитва да го излекува от раната му, да облекчи болката му, а соколът е сравнен с негов брат, който се грижи за него. Соколът е могъща птица, свободна, волева, смела и неопитомена. Именно затова сравнението е толкова сполучливо. В баладата присъстват и образите на самодивите, които се също го обгрижват като сестри. Орлицата и соколът са соларни птици и се асоциират със сила, изящество и могъщество. Гарванът от друга страна още в митологията се е смятал за предвестник на смъртта и на злото. Времето и в двете произведения засилва историческата достоверност. В „Хаджи Димитър“ е юли, слънцето грее и времето е много топло – Хаджи Димитър, Стефан Караджа и четата им пресичат Дунава през юли. В „Обесването на Васил Левски“ е мразовит ден, февруари – Васил Левски увисва на бесилото през февруари.
Последните два стиха на четвъртата строфа описват страданието на народа и отчаянието, което го е обзело: „старци се молят богу горещо,/ жените плачат, пищят децата.“ Всеки се справя както може с трагедията, млади и стари. Интересно е, че само реакцията на мъжете не е показана. Име две тълкувания на този факт: те или се страхуват да се покажат от домовете си и да изразят болката си публично от страх от наказание, или смелите и силни борци за свобода не тъжат за падналия си другар, защото знаят, че ще остане безсмъртен в народната памет. Второто тълкуване е по-малко вероятно, имайки се предвид упреците, които лирическият говорител отправя към другите българи, а и към себе си.
Финалната строфа засилва тягостното усещане. Свистенето на студения вятър е сравнено със зла песен. Полетата са празни; само тръни, псета и вълци изпълват пространството. Единственото, което се чува, е смразяващият полъх на вятъра и зловещото виене на вълците в далечината. Последните два стиха на елегията са най-мрачни и потискащи: „и студ, и мраз, и плач без надежда/ навяват на теб скръб на сърцето.“
Елегията „Обесването на Васил Левски“ отразява в детайли обзелото народа отчаяние, чувство за безнадеждност, безсилие и безизходица. Апостола е бил единственият достоен да нарече себе си син на България, единственият, който е заслужавал да се нарече по този начин. След смъртта на най-великия българин, най-достойния сред борците за свобода, всички са угнетени и унили. Никой не вижда изход и спасение. Това са настроенията на народа през паметната зима на 1873та година.