Анализ на тема "Трагизмът в човешкото битие" („Градушка“)


Трагизмът в човешкото битие в „Градушка“
Пейо Яворов
(интерпретативно съчинение)

В поезията на Яворов често се срещат подобни теми, които обхващат определена категория хора, например, „Арменци“ изразява съпричастност към съдбата, която е сполетяла този народ, а поемата „Градушка“ е израз на съчувствието на автора към тежката и несправедлива участ на селянина.
Творбата се разделя на 6 части, като всяка описва чувствата на селяните, полагащи ежедневен, нечовешки труд, само за да бъдат разочаровани накрая от прищевките на несправедливата природата. Поемата разказва за отчаянието на хората, за мъката, която преживяват, за мимолетната, но обречена надежда. Лирическият говорител наистина е съпричастен към тяхната съдба.
„Градушка“ започва с назоваването на проблема на селяните – градушката, която руши и унищожава техния труд трета година поред. В тази част лирическият говорител са селяните. Те не проумяват защо Господ ги наказва по този, като изпраща природни бедствия върху посевите им. Тяхното обяснение е, че са извършили някакъв грях, но не разбират какъв. Частта описва мъката от неблагодарния труд на селския живот, трудностите, които те трябва да преживяват и отчаянието, което ги спохожда след всяка една градушка. За тях градушката е най-голямото проклятие, защото ги лишава от препитанието им: „да беше мор, да беше чума,/ че в гроба гърло не гладува,/ ни жадува!“
Втората част е контрастна на първата, в нея се появява надеждата. Лирическият говорител е самият автор, който както съчувстваше на селяните в трудните моменти и ги съпреживяваше заедно с тях, така и споделя радостта им. Самите те не могат да повярват, че на мъките им ще се сложи край: „усмивка свърне на лицето,/ въздишка кротка, пръст до пръст -/ ръка неволно прави кръст.“ По този начин е описана плахата им радост и появилата се несигурна надежда. Основното чувство в началната част е отчаянието, безсилието и безизходицата на селяните, докато в тази е надеждата и очакването за по-хубави дни. Тази част навежда на мисълта, че всичко е преходно и нищо не е вечно, особено в селския начин на живот.
Следващата част е отново е изпълнена с надежда. В нея лирическият говорител описва трудолюбието на селяните, като присъстват и диалози между селяните. Те показват на читателя селския бит и взаимоотношенията между хората. Всички са обхванати от радост и се подготвят за жътва: „на всякъде живот захваща.Тази радост и надежда ще бъдат мимолетни. Още в края на тази част лирическият говорител загатва за това, което ще се случи, за поредното зло, което ще сполети неуморните и трудолюбиви селяни: „и ето вече слънце грее/ и на земята огън праща.“ Авторът  умишлено използва съществителното „огън“, защото огънят се свързва с разруха и пълно унищожение. Ако беше използвал светлина, стихът би придобил напълно друг смисъл, защото светлината загатва за зараждането на живота, за ново начало и дарява надежда. Това двустишие прозвучава като затишие пред буря.
В четвъртата част преобладаващото чувство е на страх и уплах. Тези усещания у селяните са причинени от насъбиращите се облаци. Всеки предусеща бурята, която приближава неумолимо. Внушава се усещане за безнадеждност и безсилие от страна на хората. Те не могат да направят нищо, освен да чакат, да наблюдават как едногодишният им труд умира под падащите парчета лед и да се молят. Всички разчитат знаците – освен прииждащите облаци, гъските около реката са заразмахвали криле, „и други…. Знак е – чуй петлите.“ Тази част подготвя читателите за всичко, което ще се случи по-нататък.
Предпоследната част съдържа самото описание на градушката и е кулминация на поемата. Самият автор нарича облака: „облако неверен, -/ почакай, пакостнико черен….“. Основното чувство е отчаянието и безсилието, което обзема селяните, наблюдаващи „снага космата“. Милост няма и облакът се приближава все повече и повече към посевите. Всеки се моли и се надява природното бедствие да ги подмине, да ги пощади. За жалост, парчетата лед се изсипват безмилостно върху труда на селяните. Финалът на тази част е тежък, пропит с болка и мъка, сякаш всяка дума се забива в сърцето на читателя. Завършва с мъчителната и изстрадана последна молба за милост, молба природата, Бог да пощади „труд кървав“.
Последната част на поемата започва с лаконичното изречение: „но свърши.“ Градушката отминава и слънцето отново се показва. Дори то сякаш съжалява и е съпричастно на трагедията на каещите се селяни: „а ето слънцето огряло/ тъжовно гледа върволица/ от стари, млади и дечица…“ Всички вървят унили от селото към полето, за да оценят щетите. Описанието им е контрастно. Първоначално са наречени „върволица“, което загатва за бавно и унило придвижване, но после са описани като „забързани“. Всеки върви към полето, за да оцени щетите, но може би у тях е останала някаква малка, крехка надежда, която ги води и ги кара, да вярват, че може би има нещо, останало неопустошено.
Описанието на природата е зловещо. Нивята са „грозно опустели“, облакът в предните части е описан със „снага космата“, а градушката във финала на поемата е сравнена с „жетварка бясна хала“, която беснее върху техния труд.
В поемата сякаш представата за времето във всяка част се смалява. Първата част описва дългите три години на глад. Втората е изпълнената с надежда четвърта година: „но мина зима снеговита,/ отиде пролет дъждовита -/ и знойно лято позлати….“. Третата част разказва за усилената подготовка на сутринта в дните преди жътвата. Следващата - за часовете преди бурята. Петата – за минутите преди градушката, а финалната част показва отчаянието на селяните непосредствено след бурята. Описанието на времето сякаш се смалява, започващо от по-дълъг период към все по-кратък и по-кратък.
Поемата „градушка“ е едно от най-значимите и запомнящи се стихотворения на Пейо Яворов, което разказва за тежкия и несправедлив живот на селяните, които въпреки неуморния си труд остават наказани от природата. Техният труд може да се нарече Сизифов, заради липсата на всякаква награда, която да го последва, липсата на всякакво удовлетворение, което той да донесе. Единственото, което получават в замяна, е разочарованието, гладът и бедността. След градушката ще дойде още една тежка и гладна година, четвъртата поред.