Анализ на тема "Образът на възрожденския българин" („Гост“)


Образът на възрожденския българин в главата „Гост“
Иван Вазов
(интерпретативно съчинение)

Иван Вазов пише своя запомнящ се роман докато е далеч от родината, прокуден от правителството на Стамболов, преследващо симпатизиращите на комунистическата партия хора. Чрез този роман авторът си припомня с носталгия за отминалите дни, за бурната подготовка на въстанието и за родината. Въпреки че темата за Възраждането е много популярна, няма друга творба, която да описва по-колоритно и запомнящо се събитията през онези дни, ценностната система на българите и начина им на живот, от „Под игото“.
Още с началната глава романът показва онази част от живота на българите, която им е помогнала да се съхранят за толкова много години робство и трудности – семейството. В нея са описани подробно порядките, нормите, ценностната система на патриархалния дом и ежедневието на българското семейство.
Важно е да се спомене, че в образът на бай Марко и семейната обстановка като цяло, Вазов рисува именно своето семейство.
Главата започва с описанието на „господарската трапеза“. На нея са седнали главата на семейството чорбаджи Марко, жена му, майка му и многобройната му челяд. Трапезата е богата, а присъствието на слугинята и фарфоровата паница говорят за заможността на семейството на бай Марко. Въпреки социалното си положение и факта, че всички го уважават, той не става високомерен и с твърде високо самочувствие. По това можем да се каже, че се различава от типичния образ на чорбаджия от преди Освобождението. Той се отличава от другите с честността, разума си и желанието за знание. Той самият не е получил образование, но затова иска децата му да получат най-доброто възможно: „сам останал прост, Марко обичаше учението и учените.“ Той всяка вечер, в която е в добро настроение, кара децата му да разказват какво са научили в училище от уроците по история.
Главата на семейството е от българите, които обичат знанията, които преоткрили знанието като нещо красиво, като духовна храна, вярват в него „като в бога, без разсъждение“. В периода на Възраждането българите откриват знанието именно в тази му светлина и подобно на Марко вярват, че: „в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света.“
Бай Марко е уважаван в градчето, затова винаги получава поста на училищен настоятел: „и всякога беше избиран, понеже се ползуваше с обща почет и доверие“. Съпругата му е образец за добра християнка, която обича безрезервно мъжа си и е добра домакиня. В семейството религията е на много голяма почит, както в повечето български семейства по онова време. Всички са дълбоко религиозни и ако се случи да не се отиде в черквата някоя неделя, големи проблеми настават в къщата. Историята с лъжата на един от синовете му, че се изповядал, разказва много за това кое е на почит в семейството – истината, религията, знанието.
Методите за възпитание в семейството не са типични. Бай Марко позволява на децата си да пият, за да не станат пияници след време. Според него това, което е забранено, се услажда най-много. Като това твърдение може да се каже, че изхожда от библейския мотив за забранения плод. Той им се доверява до голяма степен, за да ги научи на честност и почтеност. Не иска децата му да не знаят какво означават тези понятия, затова редовно оставя ключа от сандъка с парите у някой от тях или кара някого от синовете си да му донесе двадесет жълтици. По този начин предотвратява кражбата в бъдеще, учи ги да не проявяват лекомислие и алчност, поощрява ги да изпълняват задачите си съвестно и да не лъжат. Също така не иска майка му да плаши децата с турците, за да не растат в страх от тях. Изказването на едно от децата е важно: „като пораснем…ще вземем нашата калъчка и ще изколим всички турци“.
В тази глава на романа си Вазов описва ценностите на българското семейство от периода преди Освобождението. В творчеството на Вазов българин е синоним на праведен християнин, а ходенето на църква е неразрушима традиция, пропускането на литургия или да се изповяда някой е считано за непростим грях. Знанието също е на голяма почит в общността – за българите, прекарали пет века в робство и тъмнина, знанието се явява пътеводна звездица, която внася светлина и удовлетворение.