Анализ на тема "Мисията на твореца" ("CIS MOLL")


Мисията на твореца в „cis moll
Пенчо Славейков
(интерпретативно съчинение)

Поемата разказва за съдбоносния момент в живота на великия композитор Бетовен. Времето, когато оглушава, се оказва ключов етап в неговото творчество. Въпреки изпитанията, пред които съдбата го изправя, той продължава напред и изпълнява своето призвание. Самият Пенчо Славейков се отъждествява на твореца, поради сходството в съдбите им.
Творбата е разделена на три смислови части. Първата показва пълното отчаяние, разочарование, безсилие и дори самоубийствени помисли на лирическия герой. Във втората той превъзмогва своята трагедия и желанието за избавление и заклеймено като недостойно за великия композитор. Третата част разкрива образа на Бетовен като напълно способен и решен да доведе докрай своето дело, а може би и по-добър от преди, творец.
Заглавието на поемата е тоналността, в която е написана творбата на Бетовен. Важно е да се обърне внимание и на епиграфа, който гласи: so pocht das Schicksal an die Pforte.”, което в превод означа: „така чука съдбата на вратата“. Това встъпително изречение е цитирано от самия Бетовен като коментар на неговото оглушаване. То също така има за цел да подготви читателя за основната тема в творбата.
В началната част присъства подробно описание на пейзажната картина, която е красива, тиха и спокойна нощ: „тайнствена и чудна лятна нощ“. Въпреки че нощта е ясна, в душата на великия творец се събират мрачни мисли. Болестта му го надмогва и плътта се предава, като накрая напълно губи своя слух. Първоначалната му реакция е отчаянието, безсилието и затова подобни чувства са внушени от автора.
Бетовен, безсъмнено гениален и признат в своята епоха композитор, е загубил окончателно слуха си. Според него той никога вече няма да може да бъде същия, нито да твори своето велико изкуство: „за мене всичко свършено е вече!/ Слепецът няма слънцето да види.“ Слухът му е загубен безвъзвратно и той чувства, че повече няма да може да свири, нито да композира.
Творенето на музикалните и звучни песни е било неговото призвание, неговата мисия, неговият живот: „а едни, едни/ те даваха живот на моя дух.“ Той е намирал смисъла на живота в своите творби, в сътворяването на нещо величествено и достойно за преклонение. А сега, когато вече не може, той се намира в безпътица, безизходица. Не знае как да постъпи, след като всичко, което му е носело удовлетворение и щастие, е загубено без време.
Мислите му са зловещи, страшни: „аз доживях самичък да се видя/ мъртвец приживе…“ Чрез този оксиморон лирическия говорител внушава, че животът за него е свършен, след като няма вече възможността да твори и да чува своите величествени песни. През ума му минават самоубийствени мисли и той е готов да сложи край на своя живот, надявайки се да избегне жалкото съществуване на тишина и еднообразно ежедневие, което го очаква. Смъртта е представена като нещо, което той очаква с нетърпение, поне в началната част на поемата. Смъртта е избавление, покой, място, където съдбата не би могла да го достигне и трагичната ирония ще намери своя край. „витаеше веч сянката на смърт/ над него и облъхна го със мраз.“
Следва втората част на поемата, в която Бетовен превъзмогва своето отчаяние и осъзнава, че има още за какво да живее. Самоубийствените мисли са заклеймени като недостойни за великия композитор. Желаната смърт в тази част е изобразена като малодушие, като страхливо избавление от иронията на съдбата. Именно препятствията, пред които го изправя съдбата, ще го направят по-добър и по-силен. Идеята на Ницше, че каквото не ни убива, ни прави по-силни, звучи най-силно в тази част на творбата. Бетовен осъзнава и приема тази философия. Той е романтически тип герой, защото взема съдбата в свой ръце и не се предава, а продължава напред. Може да се направи аналогия с друга поема на Пенчо Славейков – „Ралица“, в която простото момиче извършва достоен подвиг и продължава да се съпротивлява на съдбата. И двамата са романтически тип герои, които не се оставят да бъдат сломени и победени от капризите на времето.
Бетовен осъзнава, че глухотата не бива да го спира: „и Омир бил е сляп;/ в слепотата от хилядите зрящи/ дничък само той е виждал ясно./ Не из очите погледът излиза,/ а на душата из Света Светих.“ Направена е аналогия с митичния образ на твореца Омир, който е бил сляп, но въпреки своята слепота, е виждал най-ясно от всички свои съвременници. Лирическият говорител достига до изстраданото прозрение, че чрез Света Светих той може да продължи да твори и да не се отказва от своето призвание.
В третата част на поемата е представена идеята за „Висший Слух“, който поддържа Бетовен и го е спасява. Отново е въведена идеята, че чрез страданието животът става по-сладък, чрез страданието той е способен да види истински щастливите и хубави моменти. Чрез него той ще обогати представата си за живота и ще преплете този мотив в много свои произведения, например, „Шум“.
Страданието и отчаянието отстъпват на въодушевлението и желанието за борба със съдбата. Именно чрез тях той ще покаже на света своето величие и неповторимост. Трудностите в живота определят характера, а който е изпитал „велика скръб“, неговата „велика душа“  не може да не го последва и да стане още по-велика.
Финалната част показват Бетовен като вече превъзмогнал всичките трудности и препятствия, пред които съдбата е готова да го изправи. Той отново твори и вълшебството от изключителното му майсторството не е засенчено от глухотата му. Внушава се идеята, че щом той е душевно силен и готов да се противопостави, никоя прищявка на съдбата не е способна да го промени и никоя слабост на плътта не е способна да го спре да постигне нещо велико.
Предпоследният фрагмент на творбата изразява общественото мнение, представено през погледа на един от учениците на великия композитор. Предположенията, че той е полудял, че е „безумец“ или „рикание на гладен лъв в пустиня“, са израз на съмнение в целостта на неговия разум. Въпреки това той не се отказва и продължава да твори.
Във финалния фрагмент на поемата лирическият говорител сравнява себе си с Прометей, който донася огъня на хората, но е осъден на голямо и вечно страдание за това свое деяние. Подобно на него Бетовен е посредника между божественото и земното и донася на хората блажените и величествени звуци на своите творби. Заради това той е наказан от съдбата да остане глух до края на живота си. Въпреки това той няма да се предаде и ще продължи да възвися хората. Чрез своето творчество и послание той ще остане запомнен завинаги: „безсмъртен в смъртний мир“.
Поемата е доказателство за силата и величието на човешкия дух, който се е посветил на една кауза и не иска да се предаде. Неговата мисия е по-силна от всички капризи на съдбата и от всички препятствия, които тя е способна да му изпрати. Въпреки своето отчаяние и желание за блажено спокойствие и достоен край, той не се предава и заклеймява самоубийството като малодушие и недостойно деяние за великата личност. той осъзнава своята мисия и взима съдбата в свои ръце, противопоставяйки се на всичко, което се опитва да го спре.